mysterious

Als das Kind Kind war

Когато детето беше дете,

то ходеше и махаше с ръце,

искаше този ручей да е река,

а реката порой

и тази локва да бъде море.

Когато детето беше дете,

то не знаеше, че е дете,

всичко му даваше душа

и всички души бяха една.

Когато детето беше дете,

то нямаше мнение за каквото и да било,

и никакви навици,

седеше често с кръстосани крака,

скачаше и хукваше нанякъде,

имаше близнат кичур

и не правеше физиономии,

когато го снимаха.

Когато детето беше дете,

бяха дните на тези въпроси:

Защо аз съм аз, а не ти?

Защо съм тук, а не там?

Кога започва времето и къде свършва пространството?

Животът тук не е ли само сън?

Това, което виждам и чувам,

и подушвам,

то не е ли само илюзия

от света отпреди този свят?

Знаем за злото и хората, но тогава,

има ли наистина зло?

Как така, този, който съм аз,

го нямаше преди да стана аз,

и как някой ден този, който съм аз,

повече няма да бъде аз?

Когато детето беше дете,

се задавяше със спанак, грах, оризови сладкиши

и варен карфиол,

а сега яде всичко,

не само защото

така трябва.

Когато детето беше дете,

веднъж се събуди в чуждо легло,

а сега това се случва доста по-често.

Повечето хора изглеждаха красиви,

а сега, по някаква щастлива случайност,

само няколко.
 То имаше ясна представа за Рая,

а сега само се досеща.
 Не можеше да схване Нищото

и до ден днешен потръпва от него.

Когато детето беше дете,

играеше със страст,

и сега я има колкото тогава,

но само когато се впусне в работа.

Достатъчни му бяха ябълка и малко хляб,

достатъчни са и сега.

Ягоди пълнеха шепите му

както само ягодите могат,

и все още са там.

Пресните орехи караха езика му да изтръпва,

и все още го правят.

На всеки връх мечтаеше за по-висок,

във всеки град – за по-голям,

и все така е сега.

Гонеше черешите

по най-високите дървета

със радост, присъща му и днес,

срамуваше се от непознати,

срамува се дори сега.

Чакаше първия сняг

и все още го чака.

Когато детето беше дете,

хвърли пръчка като копие, по едно дърво.

Тя все още трепти там.

От филма Wings Of Desire на Wim Wenders.

Преводът е на Павлина Александрова.

От няколко дни попадам на стари анимации на Disney. Доста по-симпатично и смислено направени са от днешните...

Стара генерация... или.

Нова генерация завинаги

Аз се казвам Проект.
Това е единственото, което знам.
Нося очила два диоптъра
за късогледство.
Искам да говоря
със светиите.


Тридесет червени буквички
се заизкачваха
по сакото му
и в реда, който създадоха,
означиха следната безнадеждност:
“Светиите не са в света на проекциите”.

Изминавайки разстоянието
с наведена глава,
той се пъхна в детското си креватче.
“Спи, мили мой” – прошепна някой.
“Излекувай комплексите си.”
“Какво е това комплекс?” -
пита момиче.
Отговорът гласи:
(не знам кой го каза)

Колективна организация,
манипулираща посредством
лъжи и…

Аз се казвам Комплекс.
Просто съм малко самотен,
когато вълните галят перчема ми,
чиста коса, потопена
извън брега на новата чувствителност.
Не, не е така в съня ми.
Там имената нямат значение.

Аз се казвам Поредица.
Нима съм толкова слаба?
Никой не остава при мен
и кръг от бледи сенки
в тялото и…
Ръцете ми треперят.
Моля ви, сами познайте името ми,
защото е толкова трудно
да си презрението на другите.

“Сложете всичко в ред” -
крещи малко старче,
летящо на скейтборд,
но вече след миг се е изгубило.
И друго:
“Бъдете откровени
в този последен разговор” -
гласи плакат пред института
за формиране на младежта.

“Плюя на него!
Плюя на майка си!
Плюя на себе си!
Плюя на инвалидния стол,
който е животът ми.
Защото аз съм никой
и такъв ме избра лотарията” -
каза един никой и се стопи.

“А сега да видим
кои са новите печеливши
в конкурса за самоутвърждаване” -
чухме гласа от радиото.
“Всички са от матрицата
на коремите и гушите.”
6 от 49. Але – хоп!
Нови полюси.
Нов живот. Кой го каза?

Аз живея на улица “Нов живот”
и номерът ми е безкрайност.
Толкова съм малък,
че просто ми се повръща.
Къща!
Къща!
Къща! – повтаряше
преди смъртта си.

Зелени поляни, хълмове, природа.
Двама влюбени се гледаха
продължително в очите,
докато изумени от грозота
тръгнаха един срещу друг,
рога срещу рога.

Самота!
Велика обла пита.
Вкусна, но опасна,
опияняваща самота!

“Не искам деквалификация.
Не искам деквалификация.”
Мамо, прости ми!

Аз се казвам Радост.
И още в детската градина
момчетата гледаха
под престилката ми.
До днес не разбрах
там какво има.

Има и други.
Ние сме всички.
Подайте си ръцете.
О, Господи! Спаси ни, Господи!

Толкова дълго чаках,
пет, шест столетия.
Идвам с вас.

Ръцете си подайте всички!
Коленичили, прави, вървящи,
плачещи, истински, летящи.
Всички заедно да направим
един Голям,
който да влезе в културния храм.

И така, хванали заедно ръцете си,
започваме да вием
като стадо хиени,
които останаха:
Винаги!
Винаги!
Винаги!
Завинаги с празни кореми,
чуваш ли ни, Създателю?

Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи.
Знаем, че за нас
няма компенсация
и повръщаме върху надеждата
за по-добрите дни.


Димитър Воев
30.05.1987 г.

Isle of Man